В началото, остров Негрос бил покрит с гори. Това е наблюдение на Бюрото по горите на САЩ след тяхното проучване през 1906 година, когато островът е бил ново придобито колониално владение на Америка. Бюрото, основано от Съединените щати, имало за цел да изучава горите на страната и този доклад е бил начин да се разберат по-добре естествените условия на новата колония. В него служителите на бюрото отбелязват, че преди 1903 година почти никакво дърво не е било експлоатирано, освен за местни нужди, което оставя на новодошлите благоприятна възможност да изследват и извлекат наличните ресурси. Те действали с неуморна бързина. За разлика от Испания, която преди това е окупирала Филипините, САЩ действали с по-голяма спешност, олицетворявайки енергията на своята нова империя.

В същия документ бюрото съобщава, че в периода от 1 юли 1903 до 1 юли 1906 година американците "отсекли около 250 акра" горска земя, което е приблизително равно на 134 стандартни футболни игрища. Пет местни дървета, всички от рода диптерокарпи, били от основен интерес за дърводелците заради търговския си потенциал: апитон (Dipterocarpus grandiflorus), алмон (Shorea almon), тангиле (Shorea polysperma), червен лауан (Shorea negrosensis) и бял лауан (Shorea contorta). Много от тях били стари и достигнали гигантски размери. Червените лаувани дървета, извисяващи се на 60 метра, не били "необичайни", според доклада на бюрото. Въпреки това американските дърводелци срещали трудности при намирането на "пазар за такива видове", казва ученът Брендан Луйт, защото не знаели какво да правят с тези екзотични видове. Освен това потребителската несигурност относно качеството им също представлявала проблем.

Когато дървесината от такива дървета все пак се продавала, печалбите били по-малки в сравнение с "по-широко известните и ценни дървета", обяснява Луйт. Дърводелците се опитвали да намерят решение, за да направят дървесината от Негрос по-желана. Те разработили маркетингов план, който трябвало да направи тези чужди дървета по-познати за потенциалните потребители. В краткостта му се заключавало неправилното идентифициране на дърветата чрез присвояване на общ търговски етикет, който след това добавяли с името на произхода им, като някакво утешение. Тези дървета били продавани като филипински махагон.

Решението да се класифицират или фалшифицират дърветата като "махагон" било повлияно от дългогодишното англо-комерсиално предпочитание към и индустриалното познание с дървесината от рода Swietenia, истинския махагон. Американският експерт по горите Франк Брус Ламб обяснява, че за "английските и американските търговци на дървесина, строители на кораби, производители на мебели и търговци, архитекти и търговци на антики", дървесината от дърветата Swietenia "е била стандарт за качество" още от началото на 1700-те години. Терминът "филипински махагон" скоро започнал да се появява във вестници и списания.

Както положителна била тази информация, така същото списание съобщило година по-рано за мизерното представяне на филипинските гори на пазара, отбелязвайки, че "филипинските гори не са намерили много продажби в Съединените щати". Въпреки първоначалните резерви, потребителската несигурност постепенно намаляла, тъй като маркетинговата кампания напредвала, водеща до подобрени продажби и по-широко приемане. Според ботаника Рой Маврис Майерс, до 50-те години на миналия век американското търсене на филипински махагон надминавало това на махагон от други места.

През 1955 година комбинираният обем на американските и африканските махагонови трупи, използвани в САЩ, достигал 72,555,000, значително по-малко от 120 милиона трупи, внесени от Филипините. Това търсене се превърнало в значителни приходи за дърводелците. През 1959 година стойността му при свободно натоварване във Филипинските пристанища била около 91 милиона долара, еквивалентна на около 1 милиард долара днес. Като истинско дърво, митичният филипински махагон имал нужда от време да расте.

Една от първите компании, която премахнала местните и ботанически имена на дърветата, била Американската инсуларна компания за дърводобив (ILCO), базирана в Негрос. Преди ILCO, компанията Iloilo Electric Company (IEC) работила в северен Негрос, получила лиценз за работа през 1903 година. На следващата година колониалното правителство присъдило на ILCO "20-годишна подновяема концесия за добив на около 300 квадратни километра богата диптерокарпова гора в Северен Негрос", след което ILCO бързо поела операциите на IEC. ILCO била добре приета от местните хасендерос — собствениците на захарни плантации — които били доминиращият клас в Негрос след изгонването на испанците през ноември 1898 година.

Според Филомено Агилар младши, след като европейците напуснали, хасендеросите се поддали на американците, предлагайки острова като протекторат в надеждата за осигуряване на благоприятен достъп до печелившия американски пазар за захар. Това прокарало пътя на ILCO да премине през острова. За съжаление за ILCO топлото посрещане скоро станало студено. В началото на 1910-те години правителството на Филипините открило разследване срещу компанията за възможна измама, свързана с продажбата на филипински махагон в чужбина. Управлението на ILCO изпратило обяснение до Дийн Уорчестър, секретаря по вътрешните работи на Филипините, заявявайки, че продават дървесина "точно такова каквото е" и я фактурират "само под техните филипински имена". Отговорът на ILCO не убедил властите и въпросът ескалирал, когато конкуренти на ILCO уведомили правителството на САЩ.

Скоро ILCO се оказала в центъра на продължителен правен спор. Членовете на Асоциацията на махагоновите търговци подали жалба до Търговската комисия през 1925 година, твърдейки неправилни практики от страна на филипинските компании за дърводобив за продажба на филипинска дървесина като "махагон", въпреки различната им ботаническа природа. Година по-късно комисията взела решение срещу употребата на термина "махагон" за всяка дървесина, която не произхожда от семейство Meliaceae.

Няколко известни личности защитили обвинените компании за дърводобив. По време на изслушванията пред Търговската комисия през 1926 година комисар Уилям Хъмфри самият аргументирал, че приложението на името филипински махагон, макар и не ботанически точно, имало търговска и популярна предшественица. Други защитници включвали армейския майор Фредерик Гранвил Мънсън, който подчертавал значението на филипинския махагон в бързата урбанизация на Америка.

Подчертаването на полезността и широкоразпространената познатост скоро променило регулаторните политики в полза на засегнатите компании. Търговската комисия reopened делото през 1937 година и след двайсет години разглеждане обявила намерението си да "предотврати употребата на думата махагон като име за дървесина освен истинския махагон". На пръв поглед това изглеждало като последния пирон в ковчега на филипинския махагон. За щастие за дърводелците и търговците това ограничение било придружено със специално разпоредба: "не-махагоновите филипински гори тангиле, червен лауан, бял лауан и др., могат да се наричат `филипински махагон`, благодарение на дългогодишната употреба." Конвенцията победила.

Докато правните спорове продължавали в чужбина, ILCO увеличавала производството у дома. Търсенето по време на Първата световна война комбинирано с нов капитал от Ню Йорк довело до печеливши операции до 1921 година. Вместо незабавно да заменят остарелите машини, ILCO инвестирала значителни средства в развлекателната инфраструктура за служителите си. Сред нововъведенията били "модерен кинотеатр и танцова зала". Тази инвестиция в социалните нужди на работниците в крайна сметка се отплатила с увеличаване на производството.

До 1925 година ILCO постигнала впечатляващото постижение да счупи "световния рекорд за производство на твърда дървесина". Но докато постепенно се превръщала в икономическа сила, ILCO също така започнала да хвърля своята тъмна сянка като имперски заместител за САЩ. С подкрепата на колониалното правителство ILCO принудила местното население да търпи строгото разширение на своите правила и влияние. Когато социалните развлечения не успели да потушат недоволството сред работниците, ILCO била готова да демонстрира своята имперска мощ.

ILCO използвала "феодални" техники за потискане на недоволството сред работниците си. Например, когато напрежението продължило да ескалира през октомври 1930 година, ILCO изпратила собствена вътрешна полиция да затвори "няколко работници в собствената си затворническа институция до 36 часа без храна". Инсуларната компания за дърводобив също била изолирана трудова колония.

Логиката на капитала подтикнала ILCO да разшири операциите си към юг след изчерпването на северните гори на Негрос. Те разширили производството си до град Хинобаан в югозападния край на острова през 1970-те години. До 1980-те години те довели южните гори до пределно състояние преди да напуснат острова по-късно през същото десетилетие. Въпреки отсъствието си сянката на разрушителното наследство на ILCO продължава да преследва острова.

През 2023 година наводнения ударили градовете и селата на остров Негрос, засегнали над 15,000 души според Филипинската информационна агенция. След това през декември 2024 година бързо наводнение преминало през северната част на Негрос. Местни новинарски източници съобщили, че катастрофата засегнала около шест хиляди души. Непокътната гора би могла да спаси стотици или дори хиляди от ненужни страдания. Като гигантски чадър старите диптерокарпи би могли да предотвратят голяма част от дъжда да достигне земята.

В проучване за хидрологията на горите ученът Колин Кларк заявява, че "приблизително една трета от дъждовната вода се задържа и изпарява от короната на дърветата". Тази първоначална защита е допълнена от ролята, която корените играят под земята, които би могли да създадат огромни канали в почвата за отвеждане на дъждовната вода. "Горските почви са около седем пъти по-проницаеми за дъжд отколкото почвите в пасищата", заключава Кларк.

Правните спорове относно употребата и злоупотребата с термина "махагон" подчертават сложността на международната търговия, но интензивният фокус върху правната терминология ефективно лишава процеса от екологични съображения. ILCO унищожила разнообразието от филипински дървета, обработвайки тяхната дървесина и я продавайки с етикети, които затъмнявали генетичната им природа. Там където някога стояли тези дървета в Негрос сега доминират захарните тръстики, което носи полза само за хасендеросите, които приветствали американските дърводелци да изчистят горите за последваща аграрна конверсия.

В крайна сметка островът едва ли е останал с каквито и да било гори.